Тази вечер минах край един строеж да питам за работа, но ме отрязаха и реших на връщане да отида при Стареца.

Пред Нармага бодра сменничка си проби път и се нацупи след подмятането на мъжа, когото настъпи на опашката. Бяха пуснали салам. 

На площадчето пред Телефонната палата няколко омърляни работници се редяха да изпратят телеграми преди да затвори дежурното гише. 

Двама чиновници се хилеха на нещо, което си разказваха почти на ухо. 

Вгледах се в лицата им, но не засичах очи, а стъклени топчета. 

На спирката трима с каскети пушеха и се чудеха откъде да купят домашна ракия и отвреме-навреме надничаха да видят идва ли трамвая. 

Покатерен на двойна стълба късоподстриган работник с дочени дрехи опъваше новичък лозунг на оградата на съседното училище и крещеше на помагача си. Текстът призоваваше другарите да бдят за врага с партиен билет. 

Стана ми ясно - официално можеха да пречукат всеки, дори и да е с тях.  Щяха да си намерят виновни и затова на всички ни беше нужен само някакъв сигурен начин за оцеляване.

Повечето хора дори не се замисляха, че живота им си е лично тяхна работа и че колективизацията не трябва да се налага и върху душите. 

Започнах насилено да си свирукам пред болния вид на жълтата Дирекция, облещена срещу мен през Лъвов мост. 

Свих се във вълненото сако на брат ми, малко преди да ме застигне хладния повей от Витоша. Вечерта вятърът се обръщаше от планината и подухваше по-силно, но не беше достатъчен, за да прогони брадясалите пушеци от комините. Мръсните им жили премрежваха небето. 

Стигнах изоставената къща. Още на портата спрях да се огледам и видях зад ъгъла издължените сенки на фуражка с куче, а след това се чуха цинтовете и на втори униформен. Над тъмната сграда още с появяването ми припляснаха крила. Проврях се настрани без да бутам открехнатата порта. 

Спрях чак горе на последното стъпало, видях Стареца седнал на чувалите и зачаках да вдигне глава.

- А, младеж, ти ли си? 

- Аз съм. 

- Какво дириш насам пак?

- Търся едно тефтерче.

- Сядай. Какво тефтерче? - вдигна рамене домакинът.

- Не го намирам от деня на ареста и си помислих, че може да е паднало тук, някъде. Със сини корици беше.

- Не съм виждал такова нещо тук – после присви очи и махна с длан, като че ли си беше забравил приказката. Замълчах. Какво да си приказваме с този странник. Да се разговаря с него и без това беше мъчително, защото заекваше и очите му често изпреварваха устата.

Вечно ровеше в тези негови чували. Не можех да отвърна поглед от ръцете му. Сини вени, като клони израстваха от китките до кокалчетата на пръстите, а белезите по тях бяха оцъклени, като очи надничащи в тъмното. Сякаш бяха запечатали зениците на тези, с които се беше здрависвал, беше удрял или галил. Челото му беше високо, с много бръчки и открито, като изорана нива. Пое си със свистене въздух и се сви надве от тютюнджийска кашлица. 

- Лошо бухаш. И куцаш. Щях да те питам предния път, къде се нареди така?

- А, добре съм, нищо ми няма. Вие сега младите сте много разглезени.

Равномерно почукване от улицата ни стресна. 

Стареца се набра неочаквано ловко на едната гега, но после с усилие се извъртя, присви се и едва се наведе да види какво става. Погледнах и аз. Бомбето на висок мъж с бастун подскачаше по върховете на оградата, а части от лицето му току се появяваха между летвите. 

- Бях в трудов лагер – изръмжа белокосия.

Обърнах се, но той бе навел глава и тръсна коса преди да седне обратно.

- Какво е това?

- Какво е!? За каторга не се ли чувал, работиш и ако не умреш те пускат някой ден, ако решат. В Белене бях. Нали ме пита що съм на тоя хал – разтри очите си с длани, като че ли след сън премахна някаква натрапчива картина.

- Чувал съм – стегнах се и ми докривя, защото това бе поредния случай, в която се оказваше, че съдя хората без да ги познавам. - Жената на един татков приятел ми беше споменала наскоро, бяха го привикали и явно са го изпратили в такъв лагер. На свиждането през телената ограда, видяла, че ги карали под строй да правят дига срещу прилива на реката. Роби били. Аз каторжници видях сега за първи път на кино. Ходих на един нов филм, български, следобеда преди да ме арестуват. Главният герой беше окован на кариерата и стана революционер. Отначало го дадоха как по цял ден чукаше камъни, заедно с други на слънцето. Дъщерята на френския консул го видя и го спаси. Актрисата беше много красива.

- Фантазии, кат’ на кино – поклати  рошавата си глава бившия лагерист. Тя така, ако ставаше, нямаше да има един останал по затворите. Едно е нещата да ти ги светкат на екрана, съвсем друго е да си ял каиша. Два начина има да го живееш този живот - да действаш или да гледаш. Ъх-ъ.

Изненадващ тропот по стълбите ме стресна и чак вътрешностите ми се свиха. 

Ето сега щяха да ме хванат, стреснах се, казах си, идват за мен, но отдолу се появи невисок мъж, светлокос, с вирната назад сталинка и малко неадекватен поглед. Приклекнах да намеря нещо за удряне, като оня кол, дето си го бях намерил първия път тук. Белокосият ми махна да кротувам. 

- Старец, какво става бе, кой е този?

- Люнката ли - кимна към влезлия - зарежи го издухана флигорна е - ухили ми се и пак се обърна към госта - ти бе, откъде се натресе? Ай, махай се!

- Недей така бе, Старец – измънка госта и спря. - Няма къде да спя. Става студено, а и много патрули има по улиците. Ще ме приберат бе, човек.

- Ракия носиш ли? Иначе те гоним – зина с беззъба уста възрастния и на майтап вдигна гегата и чукна по пищяла Льонката.

- Имам, Старец! -оня се чудеше дали го будалкат. - Че как без гориво. 

Настани се удобно, като разбута чувалите със задник и прибра между коленете си брезентовата си мешка. 

- Льонка, навънка викаш патрули има, а?

- Няма лъжа, настръхнали са нещо пак другарите.

Настървили са се да бъхтят. На тях им дай да налагат.  

- В тоя новия филм, дето ти казвам, Старец, голям бой ги биха. Главната героиня, Едит, като отиде на Черния остров видя как бият един каторжник. Пазачът клатеше феса и викаше - “Марш, куче краставо, марш на работа!”. След това показаха как друг затворник припада от преумора, докато троши камъни с огромен чук и главния герой, също с пранги, отиде да му помогне. Османлията го наложи с бича и крещеше: “Ставай, мекере”.

- Това е най-малкото в лагера. Бой да искаш, ще се нагледаш. 

- Младеж опъни една, бе. Какво се ослушваш! - подкани ме Льонката със стъкленица в ръка.

- Не ща.

- Абе, я удари един гълток и сбогом чиста съвест – засмя се той и си намести сталинката – слушай мене и от затвора няма излезеш – намигна ми, като човек, който бърза да каже нещо, защото е притеснен, че не го слушат или ще го прекъснат всеки момент. - Хубава е ракията, кусай!

- Не пия от зелени бутилки, имам лоши спомени. 

Оня присви подигравателно уста вместо отговор и ме замери във въздуха с ръка.

- Мене, ако питаш, когато положението е орта будала - направи въртеливо движение с длан – тогава е по-добре да си в играта, отколкото да си извън нея, защото така поне знаеш какво става.

Трудно го преглъщах този странен чичка. Какви ги дрънкаше само, като луд, но не бях дошъл да се караме. Исках да си поседя с нормални хора и да си кажем по някоя приказка. Белокосият постла един вестник, извади чиния, подхвана самуна отпред и го отряза овчарската, към гърдите си, а после ми подаде едно парче. Накрая нареди няколко едри печени картофа и ни покани.

- На, яжте. Сигурно си гладен – погледна ме. - Ето и сол.

Не бях слагал в уста нищо от сутринта и вече ми се виеше свят. 

- Късмет. Една позната продавачка имам, от нашия край, та тя ми беше скътала два хляба. На нас, дето сме лежали в лагер, не ни дават снабдителни карти с купони, ама тя ми запазва бракуван, ако остане – и той преглътна хапката си. Льонката замърда брадичка в знак на съгласие.

- Стига с това ядене, бе. Чакайте да ви кажа за филма. Тоя каторжник успя да избяга. Помогна му главната героиня Едит и един Жан, дето я харесва. Качиха го в лодка през нощта и изчезна от острова. Преди това Едит каза на Жан: “Какво е потребно, за да избяга от острова един окован във вериги човек?”. А оня и отвърна: “Потребно е например един голям хляб, а вътре в хляба една малка пила. Потребна е тъмна нощ, една лодка, смел лодкар, аз например знам да карам лодка”. После Едит го прегърна. Ти защо не си избягал от лагера? - изпънах се аз, докато дъвчех. 

- Ти бъркаш киното с живота, момче, иначе нямаше да ме питаш.  Знаеш ли, както искаш го разбирай, не съм много докаран сега, но аз не съм прост човек. Защо да бягам, бях въдворен за 6 месеца. Най-много да ме бяха оставили за още толкова. Не, че бях много послушен, но то и места нямаше – по-леките много не ги задържаха, а и аз като осакатях от работа, ме пуснаха да не взема да умра там, че ще им разваля отчетите. Една година на такова да те въртят, всякак се изкарва - Стареца направи енергичен жест, като кръстоса ръка през лакътя на другата. Стана ми смешно, но стиснах устни.

Сигурно наближаваше време за вечеря, защото от отворените прозорци отсреща замириса на запръжка. Привидя ми се пълна чиния с лучена яхния. Един таван в сградата през улицата вече светеше. Льонката спеше завит с одеялото на Стареца.

- Аз да ставам, че стана късно.

- Чакай малко. Ще тръгнеш. Нали искаше да ти кажа за лагера. Оттам ми останаха няколко приятели, ама за стабилни хора ти говоря, като аскер аркадаши - тръгват за мене по всяко време. Единият е Доктора, дето ти споменах за него. Точен мъж, военен лекар е. Другият е Ставри Смирения. Той е от Хасково. Цоньо е от Русенско. Заедно лежахме. На тях може да се разчита, ако изпаднеш.

- Цоньо, Смирения и Доктора, викаш. Знаеш ли къде е например Доктора сега?

- Сигурно е в Сливен, той си е оттам.

- Е, какво ще правя в Сливен, аз?

- Казвам ти да знаеш, човек при човек отива. Не се заричай. Ето, ти адресите, ако ти потрябват, обади им се. Там всички ги знаят, но внимавай, защото сега всеки следи всеки. 

- Дано не ми се налага. Ай, стига приказки стъмни се, а и стана късно. Остани си със здраве. И Льонката, също – кимнах към хъркащия, обърнах се и свих надолу към първия етаж, но скоро Стареца се развика след мен:

- Младеж, младеж! - млъкна и помислих, че не съм чул добре, но кресна отново: – Върни се! Забравих нещо. Качи се, че не мога да те стигна, бе!

- Кажи – изтърсих с досада щом се появих по стълбите. Подаде ми наръч оръфани свитъци хартия, с дебелината на тетрадки, имаше и сгънати на две, по-големи листи. Бяха подшити и изписани с различни нюанси на синьо мастило.

- Вземи. Нали обичаш кино, това е сценарий за един ужасен филми. Участвах в него по принуда. Записвал съм тук всичко, както го помня. Стана 6 месеца, откакто го пиша. Не ми се говори за това, а и не знам дали някога ще мога. На кой му се връща към лошото. На! Чети и разправяй, да знаят хората, какво се случва у нас.

Стареца не беше много по сбогуванията, а и аз не знаех какво повече да му кажа. Той тупна със сопата си по пода и ми викна - Да си опичаш акъла - а после я размаха, уж заплашително да ме наложи с нея.

- Добре Старец, ай остани си със здраве.

- И да си намериш една момичка. Да се задомите и деца да ти народи. Чуваш ли!

Изхилих се, намигнах му и тръгнах надолу. Трябваше да бързам, докато още имаше хора по улиците, а и утре имах рано на упражнения във факултета.

Тодор Господинов