Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
03.09.2021 14:16 - Швеге, тринадесета глава
Автор: sweige Категория: История   
Прочетен: 150 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 28.02.2023 10:53


image 
Тринадесета глава

Вече можете да закупите книгата
https://www.ciela.com/shvege.html

    Не бях се напивал така скоро. То вече и нямаше с кого. Само трима-четирима от тайфата в университета останаха. Усещах главата си като кофа от строежа на главната, пълна с вече стягащ се разтвор. Тежеше, а устата ми пресъхваше като че бях ял пясък. Завлякох се до кухничката. Включих котлона на най-силното и сложих малкия зелен чайник. 

Бученето в челото заглушаваше и най-малката възможност да си спомня какво стана снощи. 

Плочата бучеше, а съскането на мокрото дъно върху нея ме подсещаше да сложа липовия чай. 

Никога не бях губил ориентация, както сега. Това бренди сигурно беше фалшиво.

Лежах.

Светкавица блесна някъде в стаята. През затворените си клепачи видях искри. Нещо изтрещя. Чайникът! Вдишах задушлива смрад на бакелит. Ритнах с обувки рисуваната табла на леглото, като метален тъпан. 

В кухнята пращяха контакта и кабела на котлона. 

Разтопеният кабел и овъгленият изолатор изпускаха ужасна смрад. Бутнах изкривения съд от котлона и започнах да удрям щепсела, докато заслепяваща искра не сложи край.

Кабелът падна на мозайката като змия с отсечена глава. 

Вратът ми беше вдървен, сякаш току-що ми бяха свалили примката. Стомахът ме сви и едва отворих прозореца.

Някой заблъска по вратата. 

Няма начин да отворя. Подпрях едното крило на дограмата, защото се затваряше от течението. Димът сигурно беше тръгнал нагоре по коридора на кооперацията. 

    Вратата се тресеше и тропането не спираше. Мъжки  глас настояваше да отворя. 

Погледнах през ключалката. Изкашлях се. 

Нищо не се виждаше, но ми се стори, че беше блоковия разпределител

Почука още два-три пъти и изпсува. 

Стоях на колене с глава опряна под бравата. Натъпках една стара черга под прага от вътрешната страна да спра дима.

Сякаш се отказа. 

Страхувах се дали ще уцеля леглото на връщане. Прибрах краката си един по един, сякаш бяха просто закачени за тялото ми. Болката в главата ме натискаше, някъде зад челото. 

Знаех, че няма да мога да заспя повече. Защо?

От мъка за брат ми. Чак сега!? Той беше мъртъв от 2 месеца. Тогава оставаше другото - да ми е жал повече за самия мен.

Две седмици след погребението не излязох от квартирата. Само баба Кина ми носеше храна веднъж дневно. Вуйчо Огнян влизаше и сядаше на канапето. Първо опитваше да се шегува: „Ставай от сън спомени няма“. После нищо не казваше с часове. Само веднъж на тръгване промърмори: „Трябва да му направим едно паметниче, като стане годината“. 

Не му отговарях, какво да му кажа. 

Затова ли пих? Не беше от немотията. Пари нямахме и преди с татко, те никога не са били нещо важно, за което да говорим сериозно. 

Имах чувството, че онези бутала, които вуйчо вадеше от блока на един от двигателите, сега бавно блъскаха в главата ми и размазваха всичко. 

    Пиеше ми се вода. В кухнята въздухът беше отровен. Езикът ми беше подут. Тръгнах към мивката в кухнята, клатушкайки се като Буратино и пих направо от чучура. От крайчеца на устата ми се стичаше струйка вода направо на пода.


Тодор Господинов




Гласувай:
0


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: sweige
Категория: История
Прочетен: 15356
Постинги: 25
Коментари: 2
Гласове: 8
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031