Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.09 20:32 - Швеге, петнадесета глава
Автор: sweige Категория: История   
Прочетен: 48 Коментари: 0 Гласове:
0



image 

Петнадесета глава

        Бях се отчаял, че никъде из университета не засичам Радост и вече цяла седмица не бях стъпвал на лекции. Един състудент намина и ми каза, че асистентът Крумов ме бил търсил вчера след края на курса по вещно право. Пред очите ми мина как ме поздравяваше с онази негова кисела усмивка, сякаш му бях провалил опита от лабораторното по физика.

Намерих стая 114, където обикновено провеждаше упражненията си. Бяха ми казали, че замерял с тебешира от катедрата всеки открехнал вратата преди да е свършило занятието. Стриктен беше и в университета беше прочут именно с това.

Поздравихме се и без приказки се насочихме към вътрешния двор, но Крумов не ми изглеждаше наред. Клатушкаше се, обръщаше се отвреме-навреме и се усмихваше притеснено, сякаш е по бельо. 

- Как е, върви ли физиката? - започна той. Пред вратата на корпуса спря, направи ми път и настояваше да мина пръв.

- Бивам. Нямам много време да решавам задачи. Трябва да работя. Почнах на строеж, като общак. Нося дъски, разтвор - хамалска работа.

- А, добре си направил. Хамалска, ама честна работа. Трябва да се изкарва някак, сега такива са времената. Не може без хляб.

- При вас как вървят нещата?

- Как! Обаждаха ми се от Окръжния комитет за един мързеливец, да съм му пишел тройка. Притесняват ме. Още ми се гади от тях. Някакъв партиец ми вика, той е „наше момче“. Ваше е, викам му, но не знае нищо по физика, обясних му и затворих слушалката.

- Нямаш избор. Трябва да го пуснеш. Сега всеки е човек на някого.  

- Разбери, той е неграмотен, как да му пиша тройка.

- Еми, не знам, не ми е ясно как ще се оправяш. Твоята и тя не е лесна, то всички сме нагъзени. Един за едно, друг за друго – заключих дълбокомислено, а асистентът направи сконфузена физиономия, заради грубия ми израз.

В сладкарницата на ъгъла до ректората беше пълно, но имахме късмет и пред нас в дъното се освободи масичка с три места. Срещу нас беше витрината и асистентът седна така, че да вижда кой минава.

- Кафе, чай, сладолед или аперитив? - погледна ме въпросително Крумов, докато изброяваше.

- Аз ще пия бира.

- Тук няма бира, да не е кебапчийница – тросна се той, но се усети и спря. - Има хубав коняк, ама е само за вътрешни – ухили се доволен - като нас. Тук са мои хора, сега ще видиш. 

Крумов говореше бавно, но стоеше така на стола, сякаш всеки момента щеше да стане и да изчезне. Направи някакъв знак с пръсти на сервитьора, а оня му смигна и кимна леко.

- Добре, тогава коняк – заоглеждах се разсеяно наоколо. - Казаха ми, че сте ме търсили, другарю Крумов?

- Да – смръщи се на обръщението - вярно е, но нали се разбрахме да минем на “ти”.

- Ето, идват конячетата, заповядайте, мо-о-лим.  Сервитьорът, пипаше чевръсто, но страшно ме дразнеше умалителното му говорене.

- Верно са ти предали – каза Крумов, щом келнера се отдалечи. - Търсих те, защото трябва да ти кажа нещо. Трябва да ми кажеш дали можеш да помогнеш. Ако не – забравяш го. Става ли? Няма да потвърдя за този ни разговор пред трети човек.

- Става. Гроб съм -  без да се замисля кимнах - и ще помогна.

- Чакай, още не съм ти казал нищо. Не се изсилвай. Асистентът пак се обърна настрани към витрината. Минаваха две добре облечени другарки, дето на госпожи приличаха по-скоро, ама сега нали не можехме да ги наричаме така.  

- Преди седмица ме прибраха в ареста, за една вечер – изтърси най-сетне той.  

- За какво? 

- Търсеха чанта. Разпитваха ме за някакви документи – запелтечи той, налапа треперещата папироса и тръгна да я пали, но тя бягаше от пламъка на кибрита.

- Цигара? 

- Не пуша, спрях ги.

- Вземи, вземи вносни са - втренчи се в очите ми и бялата хартиена тръбичка се заклати нагоре-надолу в такт с думите. Под пакета в ръката му леко се подаваше сгънат лист. Поклати леко цигарите, явно да ме подкани да издърпам бележката. - Тук е описано подробно мястото, където трябва да търсиш. Аз не съм ходил. Преиначих го, за да не бие на очи и да не го разберат, ако намерят бележката. Цифрите са логично свързани с топоними и дати. Като ти кажа името на мястото ще видиш, че е било елементарно. Не е кой знае каква конспирация, но е достатъчно, за да не го намерят веднага – асистента ме гледаше в очите и се стараеше да не мига - Важно е, повярвай. Иначе защо да те въвличам. Нямам интерес да го разказвам напред-назад, нали си наясно. 

- Защо питат точно теб? Какво общо имаш?

- Ще ти кажа и кое е мястото ще ти обясня.  В тази чанта, брезентова била, вероятно има разработки на професора, на когото помагах в проучванията му преди преврата на 9 септември. Тъкмо бях завършил тогава. Даде ми указанията къде е скрита преди да замине за Прага и съветската окупация го завари там. Той се прибрал у нас, но го арестуваха и повече не се срещнахме, а след това го съди Народния съд - пълна конфискация и сега сигурно е по лагерите, нямам връзка с него. Наизусти ли я? Дай ми бележката - посегна и смачка хартийката.

Изведнъж Крумов се втренчи във витрината - мъж с каскет беше спрял отвън, но изчезна щом го фиксирахме. Асистентът се завъртя, щракна съобщението със запалката си и го пусна в пепелника. Погледна пак към улицата и каза, че отива до тоалетната. 

Допих си коняка. Хубав беше наистина, не че разбирах, но не блъскаше на алкохол, а и при последната глътка усетих нещо като плодов аромат. Щях пак да пропуша, както вървеше. Листчето беше спряло да гори до средата. Бях запомнил изписаното с разтекло се на места мастило - „05,17,07,13, минотавър, Е, 6х3“. Палнах клечка и я пуснах върху него. Сгърчи се до пепел. 

Крумов не се върна и след час висене платих с последните пари от вуйчо Огнян.

Асистентът не просто изглеждаше наплашен, когато излезе, той беше като подгонен за отстрел. Дано този негов човек, който ни уреди с коняк, е успял някак да го изведе.

Погледнах от ъгъла към източната стена на университета. Трите високи, колкото цял етаж прозорци отвътре бяха покрити с изгорял от слънцето мръснобял плат и изглеждаха, като провесени кожи на изпаднали в ступор човеци. 

Четири студентки минаха бавно, носеха книги. Видях само „Основите на ленинизма“, „Към въпросите на комунизма“ и последната не я разпознах, защото така ги прикриваха под мишниците си, като че ли подвързиите не подхождаха на цвета на баретите им. Свършил смяната си ватман, със запусната униформа и накривена фуражка, си бъркаше в носа, докато с дясната си ръка леко мяташе кожената си чанта напред-назад. 

Пак се огледах за Крумов и се зачудих, дали се беше отървал. Господ да му е на помощ, казах си. Не ми беше ясно какво си е въобразявал. Щом е сътрудничил на учен с разработки за Германия, как очакваше да се отърве, не го знам. Спомнях си добре тона на следователя по време на ареста ми. Той не държеше да ми счупят кокалите, а да ми изстискат душицата. Ама на мен дядо ми Тодор е бил пехливанин и казваше: “Ние сме хлъзгави, мажем се с лой преди мегдана, измъкваме се и пак скачаме”. Тук винаги сбръчкваше чело, като че се напрягаше да излезе от нечий захват. “Не опираме рамене в земята толкова лесно, да знаеш”. Така ми разправяше дядката, като бях малък. 

Крумов трябваше да е пълен наивник, ако си мислеше, че може да се отърве, ей, така. Беше загубен, ако го бяха нарочили. Можеха да му изфабрикуват дело за нула време. Първо щяха да го уволнят, а после „бам“ поетапно - затвор, лагер, изселване. 

Челото ми загря от безсилие. Всъщност в такива моменти осъзнавах, че наричането на фактите с удобни имена ме побърква не по-малко от подмяната на реалността и скалъпването й на парче. Шизофренично беше да поддържаш едновременно в съзнанието си  показната истина и напълно противоположни факти, въпреки че ни вадеха очите всеки ден.


Тодор Господинов



Гласувай:
0
0


Вълнообразно


Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: sweige
Категория: История
Прочетен: 3908
Постинги: 25
Коментари: 1
Гласове: 8
Архив
Календар
«  Септември, 2021  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930