Прибрах изгладената риза на брат ми в гардероба. Ставаше ми и я носех за нова. Не разбрах колко съм седял вцепенен на леглото. Не ми излизаше от главата каква беше моята вина за смъртта му. Дали не трябваше да го карам да ме взема със себе си на тайните сбирки на опозицията, да го разпитвам повече или да опитам да го спра да ходи. А аз само дремех на лекции и заглеждах фустите. 

Хапнах набързо. На масата бях оставил свитъците от Стареца. Първите листи от записките бяха от голяма тетрадка, сгънати на две, отдолу следваха страници изписани нашироко. Редовете пресичаха текста, като решетки. Между тях имаше и парчета сивокафява хартия с едри късове целулоза, застинали като премазани червеи в нея. Прегъвани бяха под прав ъгъл на две и после на четири и върху нея молива почти не се виждаше. 

Всичко дадено ми от Стареца беше разделено на три части, подшити с канап. Дупките бяха пробивани с шило или пирон. Долу по ъглите хартията беше втвърдена от плюнчене. Помирисах я неволно и си спомних изоставената къща. Мухъл. 

На първата страница, горе в десния ъгъл имаше надпис. 

                                                +Бог да го прости Ив.Ефр. 

Следваше дата. Кръгло влажно петно беше увеличило и размазало химическия молив. Личаха само последните знаци: м.49 г. 

Взеха ми нивите. Ако си бях кротувал щях да се оправя все някак – можеше да замина за града и да се цаня в някоя фабрика или да се моля в ТКЗС-то за някаква работа. Пак щях да се кланям цял ден за единия хляб, ама не на синьото небе за дъжд и слънце, а на портрета от стената и на членовете на партията в село. Ама нямаше да си знам моето, нямаше да имам чест. Там в града казват вече всичко било общо, на народа, а който можел вечер, че и денем, крадял с гъза си. 

Като ми взеха земята, плаках, като ми изведоха кончето от яхъра скочих да се бия и загубих, а накрая затрих всичко. 

Разтурията започна една сутрин, като предадох млякото преди 7 часа. Прибирах се и като погледнах насреща ми общинския прислужник Перо фъфлеше, че зам.-председателя на селсъвета Иванов ме викал за нещо. Чакал ме бил в стаята на писарите. 

Пита ме дали съм имал месо за предаване по държавните доставки. Казах му, че имам. Всичко щях издължа, казах му, но в същия момент влязоха двама непознати мъже, ама едри. И още вратата не бяха затворили, започнаха да ме агитират с викове да подписвам декларация за влизане в ТКЗС. Отговорих им, че не мога така да подписвам без да съм говорил с домашните. 

Онези ме заблъскаха от двете страни с ръце и викаха, като продавачи на пазара. Бутнаха ме напред към масата да съм сядал и да съм парафирал, ама аз се инатях прав и тогава някой ме прихвана отзад и ми запуши устата. Свиха ме в корема и после по краката, поне дузина удари отнесох, докато се подкосих и забих лице в ръба на масата. 

Кръвта ми рукна по листата и онези започнаха да ме псуват на майка, че съм изпоцапал. Виках им пуснете ме по вънка, по малка нужда, ама не ми дадоха и аз се изтървах в панталона си. Подписвай, крещяха, кулак неден, парафирай, изедник долен, лаеха онези от двете ми страни. Грухтях на масата аз, попържах ги и се молех Господ да ми прости думите.

Оставиха ме по едно време, казаха ми, добре, щом не искаш, пускаме те, отивай си в къщи. Измих си лицето в един леген в коридора и си тръгнах, но на вратата на Съвета ме пресрещна селския милиционер Цачо и ми извика никъде да не съм ходел, ей така ми пресичаше пътя с пушката през гърдите. Вика, наредиха, да си помислиш първо, пък тогава. Връщай се, настояваше той и първом ме хвана под лакът, а после получих удар отзад и през вратата - право в магазията. 

Вътре никаква светлина не влизаше. Докато хлопне отвън Цачо и получих два юмрука в гърба, после по тила, свих се, но не помогна за ритниците. Удряха навсякъде, вонеше на вкиснато и сумтяха, двама бяха, според мен. Накрая ме изсипаха на пръстения под претрепан. Още някой шаваше долу в тъмното, ама не го видях добре кой беше. 

Цяла нощ станах на кочан и по едно време съмна. После да е било късно заранта на другия ден, затропаха и ме вдигнаха в стаята на писарите, да сме говорили пак, така ми съобщиха. Слънцето беше вече високо, влязоха двама с униформи, единия с “болтове”. Милиционери, ама големи началници, някакви, сигурно от София бяха. Като ме видяха претрепан и изпокъсан, онзи с златните пагони направо подскочи и се наведе напред към председателя: Какво му направихте на този човек тук? Защо е бит? Долу в мазето видяхме още един, който твърди, че е бил прибран още предната вечер? Председателят им се тросна: Другарю околийски началник, изпъваше се, няма защо да ме плашите. Ако ще ми помагате, помогнете ми, но не ме плашете. Аз съм ги извикал хората, да ги агитираме. Малко трудно увират, ама аз си ги познавам най-добре. Разделихме ги, за да не се уговарят помежду си, после ги върнахме в избата, обясняваше им председателят. 

Милиционерът тропна по масата и нас ни изведоха. Така се отървах само с две счупени ребра, но после привикаха една вечер към 6 часа и баща ми, седемдесетгодишен човек. Когато се дотътри на сутринта, той започна да ни агитира нас.

Щели да дойдат пак, ако не сме били кандисали, така му казали. 

И наистина заблъскаха. Ние с жената се скрихме под леглото и се ослушахме онези как топуркаха, после разбрахме, че някой влязъл през капандурата, минал по тавана и им отворил вратата на другите текезесари. 

Онези нахълтаха и разтуриха всичко, намериха ни под леглото и посред нощ ни завлякоха на мегдана. 

Там имаше и други хора, като нас размандени, един червендалест от съседното село изнесе акордеон и засвири някаква руска песен. Караха ни да пляскаме в такт с музиката за влизането в ТКЗС. Пеех и ми течаха сълзи, но поне не ни биха повече. 

Накрая ударихме парафа и се свърши. Всичко ни взеха.

След време една вечер тейко ми разказа как го топили в каца със студена вода, извивали му ръцете и го давили.

После клекнал.

Тодор Господинов