Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
31.07.2021 20:02 - Приключенията на Швеге
Автор: sweige Категория: Забавление   
Прочетен: 219 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 28.02.2023 11:00


                                                                     Първа глава

Вече можете да закупите книгата
https://www.ciela.com/shvege.html

    Светлият процеп между пердетата ме привлече и нещо ми подсказа, че сега е моментът. С един скок стъпих на фриза над мазетата и се набрах за перваза. Изпънах се на пръсти до изтръпване и вече виждах.
Красавица си беше.
Ризата й падна на стола. Измъкна през глава камизолката си, дантелата й се прокрадна по буклите и тя остана само по пола. Косата й покри раменете. Първо я сви с ръце на конска опашка, разроши се и рязко я изля пред лицето си, за да започне да се сресва. Беше точно под полилея и цялата блестеше, а аз се ококорих, сякаш за първи път виждах цици. Големите обувки се изплъзнаха от краката ми, както се крепях на тесния ръб и стиснах по-здраво металната оградка за саксии горе на прозореца. На едно обръщане време след трополенето зад ъгъла фуражките вече подскачаха под мен.
- Слизай долу, нерез, мръсен!
Някой ме дръпна, главата ми се сурна по мазилката, превъртях се и светлата стая с момичето се размаза в паваж. Болката от ритниците се редуваше в корема и гърба, свих се, но кален ботуш ме изпревари и се заби в зъбите ми.
В камионетката светлината се сменяше през мръсните прозорци - въртяхме се в кадър като в гигантска киномашина. През процепите влизаха счупени сенки, а черното вътре преливаше. Синджирите, които държаха подвижните пейки за канатите подрънкваха, сякаш невидимо куче обикаляше около изпразнените ни от бой глави. Няколко мъже се клатушкаха заедно с мен, вперили очи в дъсчения под. Единият изпсува на майка и избърса челото си с ръкав.
- Млъквай! - чу се от кабината.
- Пак се напълни търбуха на моята калинка – надвика двигателя другия отпред. "Ей, калинка, калинка, калинка мая...." - завлачи той. - Бързо действате. Бравос. Само така.
- Хмм. Много фашаги, се навъдиха, ей. Всяка вечер прибираме. Арестите са пълни.
- Айде, давай, карай. Много приказваш.
- Слушам, другарю старшина. Давай вперьод.
Бученето на двигателя се усили. В кабината запалиха цигара. Закашлях се от мириса на влажен тютюн, смазка и боя, а на завоя главата ми издрънча в каросерията. Лентата на отсрещния бордюр режеше света на две и нашата камионетка се движеше в долната земя. В града по това време беше пусто. Тук-там уличните лампи, които стърчаха покрай булеварда, се блещеха като ненормалници. Бях готов да сваля шапката и палтото си, да ударя душата си в паважа и да танцувам под синкавата светлина - щур-пощурял. Челото ми се тръскаше в синкоп по металната рамка между прозорците и такта на болката ме връщаше към мелодията, която звучеше по радиото, когато излязох от нас. Мислех си как сигурно вече минава 10. Беше около 9 вечерта, когато заключих квартирата, запътен към онова място, където намериха брат ми. Погледнах куция будилник върху шкафчето преди да тракна вратата на стаята. Едното му краче беше счупено от години. Подпирах го със стар татков учебник по немски, донесен от Германия след обучението му за военен пилот в луфтвафе. Часовникът, огрян през прозорчето откъм улицата, показваше само минути, защото нямаше малка стрелка. Крушката в кухничката жужеше и между сянката и светлината от притворената врата изникна все същата илюзия - танцьорката. Старият радиоапарат “Менде” звучеше едва-едва. Бях го настроил на италианската радиостанция. Това беше. Издебваше ме винаги сам и най-често, когато пускаха джаз. Бързах, но тя се извърна плавно и ме загледа изпитателно, като че ли някога бих могъл да й забраня да се кълчи. Сега в камионетката танцьорката ми изглеждаше същата като момичето от прозореца, заради което ме прибраха. Харесва ми как тя редеше пръсти по голото си рамо, сякаш свири на пиано, как посяга да вдигне телефонната слушалка и как нервно захапва кабела, сякаш да спре думи, които иска, а не трябва да изрече. Понякога размазваше лицето си с длани, сякаш искаше да го заличи от погледа ми, щракаше с пръсти като циганка, завъртяла се в кръг около огъня. Очната й линия се извиваше лукаво в края на клепачите. Винаги като че ли ми говореше нещо, а горните й зъби лъщяха между червисаните нескопосано устни.
Спирачките извиха, хвърлих се върху арестанта отляво и се усуках по гръб долу. Някой от легналите на пода впи нокти в коляното ми.
Прожекцията в главата ми беше осветена от процепа между скърцащите врати на камионетката. Прикладите на милиционерите прекратиха дюдюканията, а ритниците свършиха останалото и се размърдахме. Жълтата охра на сградата фосфоресцираше в тъмното, като коремчето на огромна светулка, кацнала до Лъвов мост и от това всичко наоколо се смрачаваше. Металната врата откъм страничната уличка просвири, докато униформените бързо набутваха тумбата ни във вътрешния двор. Влачех крака в колоната с другите по коридорите и щом стигнахме стълбите нагоре по етажите просветна, а миризмата на нафта и спарена плът вече едва се долавяше.
На вторият етаж зад кожената врата ме чакаше висок мъж със сресана назад коса и закопчана до врата риза под двуредовата тужурка1. От стената висеше мустака на Сталин, присвил очи той пресмяташе колко ни остава. В началото следователят беше учтив. После дойде ред на шамарите. Накрая, понеже не се разбрахме, Тужурката нареди да ме съпроводят с ритници обратно долу.
В зле осветената стая, масивната очукана маса и стола изглеждаха огромни. Насреща имаше силуети с отрязани от тъмнината глави. Под сянката на ниската крушка с пендел, вратовете на милиционерите, единия по потник, се изпъваха до скъсване. Погледнах се - долната част на студентското ми балтонче беше опръскана с кал. Започнах да я почиствам.
Чух заповед да седна, но преди да успея да я осъзная, вирнах петалите. Лакътят ми се разби в цимента и лампата ме заслепи. Стъпките им се въртяха около мен. Поне още чувах.
- Защо беше там, бе, извратеняк. Да крадеш или голичко да зърнеш?
Срещу светлината видях само силует на плешив, едър мъж. Имаше косми на раменете си и усукваше пръсти като оплетени тлъсти змии.
- Светеше и исках да разгледам, нямаше да тафя нищо.
- Ти много ли си умен, бе. Отрепка буржоазна! Само чекиджии останаха в тази държава. Сега ще си кажеш всичко - озъби се сянката. – Къде складирате краденото, копеле, фашистко!
Вече се пазех без да ме удрят.
- Абе, тоя е, като суингите, с тесни панталони! - чу се друг отстрани - Извратеняци. - По американски му се приискало да живее. Копеле.
- Може и легионер да е, те са такива обръснати високо и ...зализани наляво – хриптеше другия.
- Ще те проверим до девето коляно, да знаеш, майка ти ще разплачем.
- Майка ми е мър..тва, изрод, не й раз-бутвай …костите. Кракът му ме уцели в бъбрека и циментовият под сложи точка на хъркането ми.
- И мъртва ще я разплачем, бо-клук фа-шист-ки … - натъртваше ударите си милиционера след напъна ми да стана - Защо скачаш ти на народната милиция, бе? Защо, бе, защо, защо...?
Изхриптях за въздух. Главата ми отесня. Давех в слюнка. Надух се да вдишам по-дълбоко, но силата ми стигна само да изпъна ръце и едва въздъхнах, а краката ми бяха като откачени.
Започнаха отначало.
Вторият, запретнал ръкавите на някога бялата си риза, сумтеше. Различавах замахването му по сенките на стената - беше припряно, като свирня на тъпан. Страхуваше се да не изгуби ритъма. Сякаш самият той щеше да спре да диша, ако не бие.
- Слушай, дай да му набутам дръжката на метлата, а?
- Чакай, да го видим ще оживее ли, че от тия зализаните, нищо не става. И на бой не носят.
Запретнатият ме приклещи с ръка през гърлото. Ухото ми беше усукано под мишницата му. Не чувах, но миришеше и спрях да шавам.
Започвах да различавам нещата наоколо, когато цепнатините на очите ми се поразлепиха от засъхналата слуз. Онези боботеха.
- Ей, стана ли време за закуска. Дали отвориха столовата лелите, че ми писна от сухоежбина. Добре, че вдигнаха разкладката и заплатите качиха. Доволно, не можем да се оплачем, да знаеш.
- А, да, да. Парата, нали оправиха, другото ....
- Абе, някой, ако чуеш да пита за работа пращай го при кадровиците. Ходих вчера да отчитам парите за моите информатори и ми казаха, че търсим хора във всички областни градове и дори тук в главните управления. Увеличили били щата.
- Я глей ти, не знаех. Имам един селски, дърводелец беше, ама няма много работа сега. Ще му кажа, ако го видя.
- Абе тоя, любовчията, какво ще го правим. За ТВО2 ли е?
- Пращай го по етапен ред. Не мога да го мисля. Животът е коварен, дори и жесток. Не съм го карал да се катери никъде. Следователят да се оправя, аз превъзпитавам само.
- Абе, враг на народа е, толкоз. Да го въдворяват. Те и ТВО-тата били пълни, ама. Само ние тук от София сме изпратили 500 души миналия месец. Ти регистрира ли го, аз не съм.
- Е, какво да го правим, тогава?
- Слушай, снощи нали следовател от Първо главно ни го изпрати, те да му мислят. Връщаме им го. Да му правят досие, да го регистрират, да се оправят.
- Да не го “съветвахме“ много, ей...дали диша.
- Абе, баща ми да не го милваха 23-та фашагите, пребиха го от бой като куче и умря. Сега е мой ред. Ай, че ми куркат червата.
Суркането на столове застърга по главата ми. През отворената врата се чу как някъде капеше вода и отмерваше такт като по металния ръб на соло барабан.
Никакви улики не открих на мястото, където намериха брат ми с размазана глава.
Опрях чело в стената на мазето.
Колко ме държаха при следователя. Не беше прост човек във всеки случай. Мълчеше, а зениците му бяха помътнели като дребни стари монети, но все пак нямаше нищо общо с тези дебелогъзести дебили тук. Накара ме да пиша, да подписвам някакви листи. Преди да ме свалят долу, в коридора в бързината ми играха по някой токат, но поне ми разрешиха и да се поизмия. В главата ми болката от раните се въртеше, като рояк пчели готови да жилят.
В ъгъла се виждаше петно от наплъстена мръсотия. Бяла точка лъсна близо до лицето ми, залепнало за циментовия под. Зъб. Счупен.
Точно до вратата, беше проснат арестант в захабен костюм. Мърмореше, но не му се разбираше нищо.
Друг беше изпънат на земята и не помръдваше.
- За какво те прибраха, а?
- ...
- Не ти се говори, а? Аз се напих! Нищо против властта не съм направил. Ще ме пуснат, нали! Замери с ръка въображаемите си опоненти.
Дори не направих опит да го погледна и продължих да меря разстоянието до върховете на обувките си с поглед. Тялото му бумтеше няколко пъти по-бързо от вдишванията ми.
- Много си хубав с тези рани, възбуждаш...съчувствие - оня се ухили. - Те добре, че само са те били. Един, хем партиец бил, го и таковали.
По тона му усещах, че се зъби.
- Заварих го за кратко предният път, като ме вкараха в ареста. Голям човек бил от ЦК-то, министър. Един такъв с очилца, дребничък. Разпитвали го и като ги ядосал му набутали сапа на метлата отзад. Сигурно всичко си е признал. Аз съм барман и при мен си признават всичко щом им налея.
Не млъкваше. Чърчил дали щял да смени Атли, ако има избори на Острова, обясни как били отбелязали рождения ден на Сталин и залагаше как сигурно щял да закръгли 30 години начело на КПСС.
Започна да ми се гади от глад и гласа му само усилваше позивите. В коридора не се чуваше нищо да шава. Изправих се с гръб до стената и на майтап направих две крачки към вратата. Нямаше никой. Колегата не млъкваше.
- Те отидоха да хапнат, другарите, чакай да ти кажа – гласът му изби до фалцет.
В коридора ми дойде смелост и по миризмата намерих кенефа в една напречна ниша. Допика ми се. Вдясно вратите бяха заключени. Погледнах през светлото прозорче. Пукнато беше и в момента не се чуваше шум откъм тротоара, но усетих свежия въздух. Спрях, отвън ме лъхна на бягство и премъкнах стола от стаята за мъчения.
- Ей, къде отиде бе, ела да ти разкажа за тоя дето е проснат тука, как го разпитваха - провикна се Колегата.
Напсувах го и задрапах към прозорчето. Откъм улицата не се виждаха черни, разкривени, лъскави, кафяви, прокъсани и мръсни обувки, боти и гамаши. Подметките не примляскваха по паважа омазани с кални песъчинки.
- Другарю старшина, онзи малкия, легионера, бяга - разпищя се Приказливия.
От стола се подпрях с левия крак на бравата на заключената тоалетна и достигнал прозореца, събрах ръкава на балтончето, за да счупя с лакът стъклото. Две от решетките бяха изкъртени и изпосталял несретник като мен можеше да се промуши. Хванах се със здравата си ръка за касата, извих рамо и драпах, докато се изнижа до кръста.
Всичко в главата ми цъкаше много по-бързо, отколкото се движех и треперех от усещането, че цялата улица ме следи. Лазех, станах и се запрепъвах.
Сякаш нямаше никой, докато зад ъгъла не изчаткаха цинтове3. Бягах или поне така си мислех, когато ме застигнаха викове надолу по улицата. Някъде проехтя изстрел и веднага се бутнах в първия двор.
Тревясалата градина ме скри. Сградата приличаше на изоставена. Миришеше на мъх и балдаран. В къщата бе полутъмно и още при първата ми стъпка изтрака дъска. Кривите пирони, търсеха крака ми, но извадих късмет и само подметката ми бе пробита. Дървеното перило на стълбите изскърца под ръката ми. На влизане се блъснах в изтърбушени мебели, а после сритах малко ъгълче от тухла. Никакъв друг шум не се чуваше.
Седнах в ъгъла на най-голямата стая на горния етаж. Не открих капандура към тавана под покрива, но бях изтощен и се примирих, че нямам изход за бягство. Намерената преди малко профил от крило на прозорец го запратих в ъгъла, но после ми хрумна друго. Взех го за всеки случай, заради дългия винт щръкнал в единия край. Вратите на всички стаи бяха разкривени и увиснали.
Събрах няколко по-здрави дъски, за да си наредя нещо като нар направо на пода и легнах.


Тодор Господинов  



Гласувай:
1


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: sweige
Категория: История
Прочетен: 15369
Постинги: 25
Коментари: 2
Гласове: 8
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031