В коридора имаше върволица, бях подранил и се подпрях на ламперията да почакам. Професорът на третия портрет отсреща, имаше кротки очи, като на дядо Тодор. Той остана в Добруджа. Не можах да се сбогувам с него, но сигурно се е усмихвал. Сините му очи винаги блещукаха, дори в тъмницата около нас. Баба ми Ана каза, че преди да умре питал за мен. Искал да ме види.

Бутнаха ме в гръб и залитнах на колене.

- О, фашист къде си тръгнал? - крива усмивка изби по лицето на най-високия от тримата около мен. 

- Да ме виждаш да вървя? - успях да се подпра на стената –  Знаеш ли, като те слушам как говориш, чудя се как си влязъл в университета. Две изречения за пред хората не можеш да вържеш – оня ме блъсна. - Всъщност, не, знаеш няколко, но си ги наизустил - не млъкнах. 

Високият ме натисна до стената, опря лице в моето и видях отблизо кривите му зъби.

Гласовете наоколо утихнаха и чакащите пред залата се отдръпнаха от нас.     

- Как съм влязъл ли!? Ето, така – дръпна якето си и върху ризата му изпъкна дръжката на пистолет, запасан направо в гащите. - Това ми е писалката - просъска оня без да повишава тон. - Все някога ще ти счупя мутрата – наклони глава леко настрани и си потупа якето. Единственият, когото познавах от тримата, излезе напред.

- Бонс, оставете ме намира – изпънах се и стиснах юмруци долу. - Стига сте се заяждали. Оставете ме, чуваш ли!

- Я, по-спокойно, Швеге. Какво чакаш тук?

- Един колега. 

Бонса ме огледа с презрение и се усмихна, сякаш нещо много оригинално му беше хрумнало.

- Дремеш значи. Ето и други има като теб да чакат. Днес ще има събрание на ДСНМ – посочи ми вратата отсреща. - Виждаш ли колко много младежи се събраха. Ще се предлагат за обсъждане кандидатурите на нови членове. Влез и чуй какво говорят другарите, може нещо пък да се пречупи в легионерската ти душа.

- Не съм легионер, не съм членувал там никога.

- Я, опитай пак.

- Ходил съм само на техни събрания.

- Ето, значи обичаш да ходиш по събрания. Тогава заповядай, поканен си – Бонса направи нещо като реверанс и ме заобиколи.

Да им скоча ли на тези катили сега или да се скатая, това ми се блъскаше в главата, откакто ме наобиколиха, но можеше да се размине, ако си затрая. 

- Не ме занимавай, имам си работа – едва си отворих устата, защото целия треперех.

- Как ми се иска да те заритам, гадно легионерче. За член 41 чувал ли си? По него ще те изключим, прочети си го, да си го знайш, отсега – нареждаше третия, който мълчеше досега. 

Дръпнах се настрани. Държаха ме под око, но след принудителното посещение в мазетата бях претръпнал на дебнене. 

Погледнах пак към професора на стената. Дядо все разправяше как трябвало да направим нещо, ама тримата с татко, заедно. Това му беше мечтата, въпреки, че той не го наричаше така. Не беше имал никакво време да дерзае покрай трите войни и оранта. “Да се съберем, ми викаше, всички заедно. Да пием по едно в кръчмата на мегдана, а, какво ще кажеш, а?” Все спореха с татко, така ги помнех, единият николапетковист, другият социалдемократ и все бистреха политиката, докато не се скарат накрая. 

Ръкопляскания отбелязаха началото на събранието. Отвътре се чуваше как оратора се напъва: „...Така ние ще изградим новия човек, член на нашето напредничаво и справедливо общество и бъдеща основна клетка на социализъма и комунизъма. Да живей...“   

Срещу вратата до мен се скупчиха някакви момичета. Говореха си явно нещо важно и бяха толкова разгорещени, че и шепота им се чуваше ясно.

- Една комшийка ми се похвали как подала фалшива декларация за бременност в районното комисарство по снабдяването, за да й отпуснат 4 метра бял памучен плат и бархет отделно, за бебето. Искала да си ушие нови ризи и бельо.  

- Тази е луда. Да не й се вържеш на акъла. Това са пълни глупости. А, като разберат, че бебе няма, може и да ви съдят и глобят.

- Мислела да мине с номера за спонтанен аборт.

- Ненормалница. А дето ще ви одумват? Иди и се оправяй после. Зарежи ги тези глупости. Аз ще говоря с баща ми. Той има допуск да пазарува от закритите магазини. Там има всичко и ще ти купи плат.

- А-аауу ще го направиш ли за мен. Ами да ти дам пари?

- После. Ела сега бързо, че лекциите започват.
Тръгнаха към предверието със стълбите. 

Обърнах се рязко, за да не ги гледам онези тримата и се блъснах в някого. Куп изписани листи се изсипаха, а една червена папка се превъртя във въздуха и като приплясна веднъж, се отвори на земята. Бонса и хората му се огледаха. 

Две момичета събираха лекциите си, клекнали близо до мен и от дрехите им замириса на избелващ сапун.

- Извинявайте, блъснах ви. Съжалявам, наистина. 

Русата не ме отрази, а опитваше да вдигне един лист прилепнал към лъскавата мозайка. Оправи косата зад ухото си и чевръсто продължи. 

- Няма нищо, не ме заболя, голяма навалица, е – усмихна се другото момиче в спретната рокля с широка яка и кимна. - Хубаво е, че има толкова много нови студенти, нали. Мъчеше се да задържи палтото си под мишница и едновременно с това да прибере обратно в папката индиго виснало наполовина.

- Аз ли? Аз не съм нов, просто не сме се виждали – заобяснявах се, но не получих повече внимание.  

Бонса клекна до тях и навря глава помежду им.

- Много си шик днес – кикотеше се той и зяпаше гърдите на русата. Гласът му се стичаше по тялото й. 

- Бонс, не се занасяй, остави ни, че бързаме! - смъмри го благосклонно другото момиче.

Сега не можех да си позволя да го ударя. 

Бонса ги заобиколи и направи знак с глава на другите двама. Смотолеви, че трябвало да тръгват, защото имали събрание. 

Загледах се след тях, но погледа ми мина през отворената врата. Видях онзи вътре на трибунката, стърчеше над главите от навалицата. Агитаторът прелисти началото на лекцията си и властно вдигна ръка над главата си. Приказките му се заредиха от монотонно до фалцетно говорене. 

Ходих до кенефа и пак се върнах. Не мина и половин час и ме извикаха за справка на горния етаж. Почуках на бялата врата с надпис „Курсово ръководство“ и натиснах дръжката, но спрях.

- Влизай, влизай.

- Добър ден! Един колега ми каза, че сте ме викали.

- Вие сте Сарафов нали, Божидар – педантично занарежда мъжът зад бюрото - факултетен номер 2213?

- Да.

- Трябва ни малка справка. Имаме списък, спуснат от най-високо място, но ни трябват сведения за тези чужди агенти и народни изменници. 

- Донесения ли трябва правя.

- Ти нали си верен на партията и народа, така да се каже. Нужни са ни данни за реакционерите в университета, какви планове кроят, къде се събират, кои са им тарторите?

- Ами аз не знам.

- Щом те викам, значи знам, че знаеш! - завъртя се оня към отворения прозорец. - Помисли си. 

Печеше насреща му и пак се обърна. 

- ….

- Добре-ее, да погледнем по друг начин. Кои са твоите врагове?

- Нямам. Гледам да се погаждам с колегите.

- Как нямаш врагове? Всеки в този исторически за световния мир момент, има врагове. Не може да нямаш врагове! Враговете на народа не са ли ти врагове?! Никого ли не мразиш бе? Какво мълчиш! Изменниците на родината трябва да се ненавиждат и преследват, не може инак – от мен да го знаеш това - млъкна и вдигна телефона, но избоботи в слушалката нещо и затвори. -  Слушай виждам, че си добро момче. Това не е предателство, а съдействие, помощ с взаимна изгода. Ти ще ни сътрудничиш, после ние ще те подкрепим. Така стават хубавите работи. Айде, помисли си пак.

- Какво точно ви интересува?

- Трябва да ни разкажеш за асистента по физика Крумов - усмихна се ръководителя с фраза “Така е по-добре” на лицето. - Познаваш го нали?

- Говорил съм с него.

- Сядай и пиши тогава – кога си го срещал, какво сте говорили, каква антидържавна дейност и саботажи те е уговарял да вършите. Знаеш ли колко си ми лесен - правим ти една комбинация за уличаване и си готов. Признай си и ще ти олекне, бе момче.

- Няма такова нещо. Говорихме само за решенията на задачи по физика, какви формули се прилагат.

- Ако, сътрудничиш можеш да разчиташ на поощрение от партията. Всяко сведение се оценява положително от ръководството.

- Ами не знам. Трябва ми помощ около обяснението на подемната сила и различните теории за пораждането й.

- Абе, ей, келеш, ти от шамар по гръб падал ли си? - онзи се изправи на бюрото и тръгна дори да го заобикаля. - На какъв ми се правиш, бе – блъсна едни куп книги. - Как не знаеш? Какво не знаеш? Всичко е ясно, този Крумов участва в заговор срещу партията и лично срещу другаря Вълко Червенков. С кого поддържа връзки?

- За първи път го чувам това. 

- Не ме дразни, но аз ще разбера, щом се правиш на твърд, значи имаш гръб в партията. Реакционер. Аз не съм вчерашен, но сега нямам време да се разправям с тебе – онзи се засили към мен със стиснати устни.

- Другарю Андонов, спешно ви търсят в Комитета – нахлу същото момче, дето ме извика отдолу.

- Кой ме търси? 

- Лично първия секретар на столичния комитет на партията се обади.

- Идвам – стана и после спря, изгледа ме със презрение и ме посочи с показалец. – Ти изчезвай, пак ще те потърсим, сега няма да се занимавам с теб. Партията в този момент има нужда от нас, а той ми шикалкави, мизерник - пустоса по мене с ръка и блъсна вратата.

Слязох долу. Пред залата със събранието на ДСНМ още имаше студенти. Страх ме беше да остана сам. Имах чувството, че в гърба ми бяха забити нечии очи и ме следваха непрекъснато. Залата още не беше затворена и надничаха на пръсти няколко нисички девойки и едно момче с неизгладена бяла риза. Зад бюрото още ръкомахаше отмерено сресания назад, оплешивяващ мъж на средна възраст. „Защото врагът не спи. Той ни дебне от всички страни -  гръцките фашисти, югославските ревизионисти и турските империалисти постоянно кроят планове как да разкъсат плътта на нашата мила ро’дина. Да спрат устрема за построяване на светлото комунистическо бъдеще и да прекършат порива на българския народ към изграждане на едно справедливо общество. Ето защо с авангарда на партията в първите редици и под вещото ръководство на бащата на всички народи другаря Сталин, нашият любим вожд другаря Вълко Червенков ще обедини всички прогресивни работници у нас в единна десница срещу враговете ни ...както ни учи другаря – запъна се - безсмъртния Георги Димитров... “ 

Всички ръкопляскаха, въпреки че изглеждаха нормални.  

Речта се прекъсваше от възгласи: „Браво!“, „Ленин, Сталин, Димитров!“ и „Да живей“, като през това време оратора си наплюнчваше пръстите и отгръщаше следващата страница от купчината напечатани листи пред него. Сега разбрах какво не беше наред с този човек – не гледаше хората в очите. Отстрани изглеждаше, сякаш погледа му минава през тях. Той леко поклащаше глава, опиянен от собственото си отражение в тълпата. Слънцето го осветяваше в профил. Носът му беше възголям с чупка в горната част, но в него нямаше нищо изтънчено или аристократично, а по-скоро издаваше наглост и агресия. Малките му свински очички святкаха и въпреки че се усмихваше широко, виждаше се  как хората аплодираха думите му машинално, а погледите им издаваха объркване и страх от изреченото.